Съюз на българските музикални и танцови дейци

Историята на новата следосвобожденска музикална култура в България е и история на оркестровото дело. Началото е свързано с организирането през 1879 г. на духови оркестри към българската войска - една от най-ранните и съществени стъпки на новата администрация за културно обновяване на страната. След първия оркестър с диригент капелмайсторът Йозеф Хохола - “Новата чешка музикална банда”, както я наричат в пресата от това време - броят на сформираните оркестри към Пловдивската, Радомирската, Севлиевската и др. дружини само за три десетилетия достига 50. Духовите оркестри реализират нова за българския слушател ансамблова звучност и репертоар, изграждат нови музикални възприятия. Към тяхното дело се приобщават и редица български музиканти, сред които композиторите Емануил Манолов, Георги Шагунов, Спас Софиалиев. Сред първите български диригенти на духови оркестри има и завършили (или учили) в чуждестранни консерватории и висши музикални училища като Маестро Георги Атанасов, завършил в Италия, Панайот Пипков, учил около две години в Милано, Тодор Хаджиев, завършил Пражката консерватория, Георги Безлов - в Одеса, Георги Димитров - Букурещката консерватория, Илия Атанасов - в Московската консерватория, Георги Шагунов - в Лион, Тодор Наумов - Букурещката консерватория и специализирал една година в Париж и др. От заемалите по-късно тази длъжност ярки следи оставят Никола Цонев, композиторите Христо Манолов, Филип Кутев и др. В духовите оркестри израстват десетки добри инструменталисти на медни и дървени духови инструменти, които са основен кадър в професионалните оркестри в София - на Народната опера и в Царския военен симфоничен оркестър, както и в любителските оркестрови състави. В духовите оркестри се формират поколения български оркестрови диригенти, които със своята разностранна дейност осмислят музикалния живот в страната. Те се включват активно в дейността на музикалните дружества - характерна форма на организация на музикалния живот до 20-те години на ХХ век. Към тях, наред със смесения хор, понякога има и оркестър, дори в определени периоди се провеждат курсове за музикално ограмотяване, за изучаване на музикален инструмент и пр.

През този период духовите оркестри са в центъра на най-престижните музикални изяви. Достатъчно е да споменем само ролята на Гвардейския оркестър, чиито върхови постижения са под диригентството на Маестро Георги Атанасов през 20-те години. Той превръща състава в симфоничен оркестър от класически тип, като привлича волнонаемни музиканти. Подготвя и изнася 97 симфонични концерта във военния клуб в София, които бележат най-високи постижения в изпълнителската дейност на оркестъра и изобщо на оркестровото изпълнителство в България през този период. За първи път в България са изпълнени Патетична симфония от Чайковски, симфоничната поема “Шехеразада” от Римски-Корсаков, Симфонии №2, № 3, №5 и №7 от Бетовен, както и творби на българските композитори Никола Атанасов, Добри Христов, Димитър Хаджигеоргиев, Панчо Владигеров, Венедикт Бобчевски и др.

През 20-те - 40-те години, със създаването на професионалните симфонични оркестри духовите оркестри у нас постепенно започват да изпълняват функциите, присъщи на духовата оркестрова практика в европейските страни - практика в еднаква степен отворена към масовите жанрове и към някои творби отнасящи се към високата музика.
Заедно с военните духови оркестри, чиято роля за българската музикална култура може да бъде проследена както по отношение на развитието на оркестровата култура в градовете и сформирането на любителски симфонични, струнни и други състави (в градове като Русе, Самоков, Сливен, Шумен, Ямбол, Варна, Троян, Пазарджик и др.), и връзката им с музикално-сценичното дело (любителски оперни прояви има в Русе, Варна, Пловдив, Ямбол, Стара Загора, Ловеч, Бургас, Казанлък, Карлово, Нова Загора и др.), утвърждават се и различни ГРАЖДАНСКИ ДУХОВИ ФОРМАЦИИ. В тях участват пенсионирани военни музиканти и любители, а ръководители са главно бивши оркестранти и учители по музика. Гражданските духови оркестри изпълняват свои задачи в градския музикален бит, стават неделима част от него. Широкото им разпространение и традицията, която те създават, активизира сформирането след 1944 г. към селищните народни съвети на градски духови оркестри.

Изграждането на гражданските духови оркестри след Първата световна война е стимулирано от наличието на свободни изпълнителски кадри, но същевременно и от мястото, което заемат в съзнанието на българина професионалните духови оркестри. То е резултат от един психологически феномен, разкриващ природата на духовата музика и нейната рефлексия върху слушателя: оркестър, съставен от различни тембри и със свои изразни възможности, с широки изпълнителски граници и внушение, независимо от това дали свири военен марш, народно хоро или моден за времето танц, със способност да сугестира много хора (без значение каква е тяхната възраст или социална принадлежност).

От друга страна, гражданските духови формации не са обвързани с някаква инстанция, изпълнителите сами определят характера на своите изяви. С една дума, те са напълно свободни в дейността си. Затова могат много по-гъвкаво от военните състави да се включват в най-разнообразни прояви и да се реализират, да реагират на слушателските потребности. Широкото им поле на действие ги прави особено търсени и желани на общите и семейни празници, на специално организирани тържества, на вечеринките, на сватбите и погребенията, на манифестациите и пр.

В годините между двете световни войни се сформират десетки селски духови музики, които се утвърждават като характерна и перспективна насока в българската оркестрова култура, а в някои райони - главно в селата от Северозападна България, те стават неин същностен белег. Взаимопроникването на градската оркестрова култура и фолклорната инструментална практика дава началото на плодотворни насоки. Саморазвитие претървява самата духова практика. Създава се специализирано творчество за нея, еманация на което са шедрьоврите - хората и китките на Дико Илиев.

Професионализацията в българската музикална култура след 1944 г. определя пътя и на гражданските духови оркестри. След настъпилите политически промени малките или по-големи граждански духови формации променят своя статут - създават се професионалните граждански духови оркестри. Повечето от тях преминават на подчинение на Градските съвети и професионалните им задължения са обвързани преди всичко с ритуални функции: посрещания и изпращания на официални гости, отбелязване на официални празници на страната и на града, свирене на “всенародни веселия” и пр., както и изнасяне на концерти на открито или закрито. Същият модел се наблюдава и при т.нар. самодейни оркестри. По модел на руските и западноевропейските професионални духови оркестри (двоен, троен, четворен състав, с който може да се постигне пълноценна ансамблова звучност от “симфоничен тип”) през 70-те години се създават десетки ученически и младежки духови състави, които превръщат това изпълнителство в разгърната и с високи художествени постижения изпълнителска сфера.

Общият подем на духовата оркестрова практика от “професионален европейски тип”, подчертаването на нейната “възпитателна роля”, а от друга страна, широкоспектърният характер на репертоара, включващ образци, които се разполагат в жанровия диапазон от популярната, развлекателната, битовата музика до “високото” изкуство, привличането за ръководители на музиканти, които са възпитани в тази практика и познават нейното развитие и възможности, стимулира и творчеството за духов оркестър. Така през 70-те и 80-те години на ХХ век духовите оркестри и създадените произведения и аранжименти за тях се превръщат в толериран изпълнителски и творчески жанр. Те са подкрепяни, включително и финансово, от творческите съюзи, Министерството на културата и Центъра за художествена самодейност.

През 80-те години е бумът, “златният” период на практиката на съвременните духови оркестри по отношение на гражданската им социализация, включително и като любителски, “самодейни” състави. На сцената излизат прекрасни формации, които са на щат към градските съвети: София, Ловеч, Ботевград, Велико Търново, Плевен, Севлиево, Русе, Силистра, Добрич, Благоевград, Бургас, Стара Загора, Пловдив, Хасково, Димитровград и мн.др. Създават се младежки и ученически духови оркестри: София, Велинград, Добрич, Благоевград, Троян, Ловеч, Казанлък, Горна Оряховица и др. Репертоарът им е изцяло концертен, с транскрипции за духов оркестър на класически симфонични опуси и специално написани по поръчка на Съюза на българските композитори, ЦК на ДКМС и Министерството на културата контрактации с окръзите и пр. репертоар. Това е времето и на еманципирането на жанра “Музика за духов оркестър” в българската музика, включването му в рамките на прегледите “Нова българска музика”. За духов оркестър се изкушават да пишат десетки композитори, а оркестрациите се реализират от няколкото майстори в жанра: Жул Леви, Николай Братанов, Христо Тонев, Иван Денов, Саркис Саркисян, Доцо Вътков и др. Така духовата оркестрова изпълнителска практика и творчеството за духов оркестър се превръщат в масов жанр, който е в състояние да комуникира с най-широки слушателски слоеве, и на който са поверени важни възпитателни функции.

Вследствие на новите политически промени и икономическа децентрализация, след 1989 г. се променя ситуацията и с духовите оркестри. Решаващи за тяхното съществуване са разбирането и действията по отношение финансовото им обезпечаване от страна на общинските ръководства, както и активността в тази посока на техния диригент, който днес се налага да изпълнява освен музикантски, и мениджърски функции. За съжаление не всички общини успяват да запазят своя духов оркестър, а там, където духовите оркестри оцеляват (днес в страната има 21 състава), те са с намален щат, което естествено рефлектира и върху жанровия подбор на техния репертоар.

Честването на 125 години от създаването на първия духов оркестър в България и Националните празници на духовите оркестри в Севлиево са повод за една нова равносметка за съвременното състояние и перспективите на жанра “Музика за духов оркестър” като изпълнителска и творческа практика, която отдавна е доказала своята жизненост и непресъхваща актуалност и днес, в началото на новото хилядолетие, има все по-голямо разпространение в цивилизованите страни по света.

ГРАЖДАНСКИТЕ ДУХОВИ ОРКЕСТРИ И БЪЛГАРСКАТА МУЗИКАЛНА КУЛТУРА

ГРАЖДАНСКИТЕ ДУХОВИ ОРКЕСТРИ
И БЪЛГАРСКАТА МУЗИКАЛНА КУЛТУРА